Височината има значение. Винаги "високо" е по-качествено, по-морално, по-значимо, по-ефективно, по-интелигентно. Винаги материята е залепнала ниско долу в отчаян опит да слезе под общото равнище на ръбестата, груба, твърда реалност. Винаги светлината пада, времето отлита, желанието се изпарява, животът тече. Нещата винаги се движат по траектория, а положителната посока на вертикалната координатна ос е нагоре. Винаги гравитацията действа въпреки всичко. Един футболен клуб е толкова велик, колкото велики са привържениците му. Красивата игра на терена е без значение, когато няма кой да я възнагради с аплодисменти. Купите и медалите не струват, ако никой не може да си спомни как и кога са спечелени. Величието не се измерва в метри - дори най-голямата трибуна на света е жалка, ако празните седалки са единственото, което я запълват. Не можеш да претеглиш величието на килограм - колкото и тона храни и напитки да се предлагат в един съвременен стадион, те са само голяма купчина боклук, ако няма кой да се реди на опашка за тях. Величието не може да бъде преброено - колкото и милионa билбордa с хиляди редове със стотици надписи "велик съм" по тях да разположиш по повърхността на цялата планета, те ще си останат само обикновен винил с безсмислени поредици от символи по него ако няма кой да вдигне глава, да ги прочете и смисълът им да заседне в съзнанието му. Човешката мисъл има силата да премести камък. Когато си отдаден с цялата си същност, можеш да повдигнеш предмет на няколко сантиметра височина и да го задържиш така докато вярваш и ти пука. Когато на едно място се съберат няколко хиляди опитни майстори на левитацията, всички планини до границите на хоризонта се превръщат в обикновено перце, което всеки момент може да бъде отнесено от лекото подухване на вятъра. Няколко сантиметра височина умножено по броя на заетите седалки на стадиона може да бъде равно на величие. Достигнатата височина може да прехвърли обхвата на погледа ако съзнанието на всички участници е насочено в една посока - нагоре. Началата и краищата се редуват. В даден момент започваш просто да ги броиш и да отбелязваш всяко следващо събитие с малка драскотина върху кожата си. След като преминеш през няколко начала, поредното е повод да се запиташ "кога ще е следващото след поредния край", точно както след първия истински летен ден някъде зад теб започва да се носи лекия аромат на тъжна есен и паднали листа. Всяко ново начало, през което преминахме като фенове, беше едно стъпало нагоре за нас. Постепено изгубихме способността си да се изненадваме и приемахме всичко, намерили опора на силната си решимост и увереност в собствените си сили и бъдеще. А те - с тренировките на непрекъснатото им експоатиране - станаха страшно силни и непоклатими. Днес отборът ни играе мачовете си на стадион с по-малко от 2000 места и много от противниците ни са отбори, чиито имена дори не познаваме. За първи път от 18 години насам тимът ни се състезава на толкова ниско ниво в българския футбол. Всъщност в края на месец август 2009-та година, Нефтохимик се намира на един от върховете в историята си. Зад будещата съжаление фасада на безславното ни участие във В група, принудата да играем на малък, стар и отдалечен от центъра на града стадион и надеждата за финансова помощ от общината, за да оцелеем се крие огромен потенциал. Този футболен клуб никога в историята си е нямал толкова сплотена, организирана и способна фенска маса. Никога ръководството и привържениците не са били в такова единомислие. Възможностите пред нас в момента са огромни. Имаме базата да издигнем нещо велико върху основата, която градихме с огромни трудности толкова години, мъкнейки камък по камък срещу силния вятър и бурята на нефутболните интереси в града ни. Днес няма граници за мечтите ни. Всички усилия в миналото си заслужаваха, защото днес не тръгваме от морското равнище и вече сме достатъчно високо над всякакви спънки и дребни препятствия. Над нас е само небето и единственият фактор, от който зависи колко високо ще достигнем, сме самите ние и нашите собствени сили. Ако застанеш достатъчно високо, можеш да видиш в бъдещето. Ако се качиш на покрива на 18-етажните блокове в Лазур, ако повървиш през поляните и се качиш на Шилото край Меден рудник, хотел България в центъра също би свършил работа и се вгледаш внимателно в далечината от върха на което и да е от тези места, ще забележиш зеленината. Всичко зеленясва. Виждат се неотпечатаните зелени билбордове, които се реят високо над комерсиалната действителност, защото главите на тези, за които са предназначени, са високо вдигнати и погледът им е насочен към ясното небе. Виждат се високите докосващи небето трибуни на стадиона, на който играе Нефтохимик, мястото, от което хората виждат далеч зад ограниченията на хоризонта.
