Днес, когато седя пред картата на България и гледам разстоянието между Михайлово и Димитровград, обяснението, което намирам като причина изминаването на тези 30-тина километра да отнеме повече от час, е само едно. Под старата, покрита с ръждиви петна боя на едновагонната влакова композиция, която се движи между тези две гари, всъщност се крие сложният механизъм на една напълно функционална машина на времето. Качваш се, сядаш на зелените седалки, навън се чува изсвирване и се пренасяш 60 години назад в годините. Влакът се движи с такава скорост, че ако нямаш сили да понесеш миризмата и да влезеш спокойно в тоалетната, можеш да слезеш през първата врата на единствения вагон, да си свършиш работата в храстите и да се качиш от последната врата, преди влакът да те е отминал. Успоредно на релсите минава асфалтов път. Влакът изпреварва Лада, която с огромна упоритост се промъква между дупките и срутванията на шосето. Ако пробваш на ум да сметнеш с каква скорост трябва да се движи колата, за да бъде изпреварена по този начин от влака костенурка, стигаш до число много близко до нула. Равното поле навън е разорано и тук-таме се виждат самотни старци с каручка покрай тях да човъркат нещо по нивите. 60-те минути, които имаш, за да свикнеш с тази картина, не са достатъчни, за да се подготвиш за влизането в Димитровград. Внезапно облачният септемврийски ден навън се сменя с непрогледна нощ и с няколко секунди закъснение осветлението на влака се включва и озарява непрогледната тъмнина. 30-тината секунди, в които продължава тъмнината, са почти достатъчни, за да осъзнаеш, че по средата на безкрайната равнина навън, в която не можеш да видиш и едно възвишение, влакът някак си е успял да мине през тунел. Няма как душата ти да не се изпълни с възхита и преклонение пред неограничените способности и необятната фантазия на човека, издълбал този грандиозен паметник на превъзходството над природата. Гигантски подземен транспарант - "Добре дошли в ерата на комунизма".
Легендата за създаването на Димитровград е невероятно романтична. Тя разказва как началото на града е положено през 1947-ма година от група младежи, които избрали мястото, за да построят града на мечтите. След тях хиляди други се присъединяват към строежа. Един от девизите на младите строители е: "Ние изграждаме града, градът изгражда нас!". Сред строителите е и поетът Пеньо Пенев, чието име днес е един от символите на Димитровград. Ако опиташ да намериш в Уикипедия информация за Пеньо Пенев, ще откриеш само няколко реда, съобщаващи за рождената му дата и датата, на която се самоубива. Това е всичко за един от най-големите поети от онова време. Днес творчеството му е отречено, забравено и заровено дълбоко, заклеймено и изгорено от демократичната инквизиция. Комунистическото начало на поезията му е причината всякаква художествена стойност да бъде отречена. Димитровград няма как да се отрече от комунистическото си минало. Градът е кръстен на Георги Димитров. Тук улица "3-ти март" се пресича с "1-ви май", пред гарата се издига паметник на Димитър Благоев, един от парковете се казва "Пеньо Пенев".
Неделя е специален ден в димитровградската работна седмица. На 500 метра западно от гарата, зад спортната зала, се намира неделният пазар. Огромното задръстване на кръстовището пред него може да се види само в последния ден на седмицата. Опашката от автомобили, пълни с доволни клиенти, напазарили Adibas-и, Nikey-та и Roleks-и на килограм, се точи няколкостотин метра, почти до стадиона, на който само след няколко часа ще има футболен мач. Предстоящото важно за града спортно събитие не може да развълнува огромната тълпа от пазаруващи и продавачи, която в забързано неведение се ориентира към приключване на последните сделки на стоковата борса в най-напрегнатия и значим ден за икономиката на съвременен Димитровград. В 14 часа търговците вече прибират стоките от сергиите, а пазарните улички са почти празни. Така и не успях да разбера как се движат борсовите индекси.
Стадион "Миньор" се намира в парк "Марица", близо до реката, която точно на това място прави голяма извивка, оформяйки овалните очертания на парка. Отивайки към стадиона, минаваш покрай няколко изоставени, буренясали тренировъчни игрища. Пазарните сергии са сякаш навсякъде в този град. Между тренировъчните терени има стотици от тях, стоящи пусти, самотни, празни и само купищата боклуци наоколо подсказват, че и тук е имало пазар скоро. Стадионът е обикновен. Обикновени полуразрушени трибуни над обикновен тесен терен, обикновените овали зад вратите, които както обикновено пращат хората да гледат играта на 30 метра от самия терен. Естествено, напълно обикновено-абсурдно, там, където би трябвало да се намират най-удобните места за зрители, вместо трибуна едва се крепи обикновената порутена барака със съблекалните. Местата на стадиона са достатъчно, за да поберат около половината жители на града. Напълно нормално. България е футболна страна. 10 минути преди началото на мача на централната трибуна има 20 човека. Автобусът с фенове на "Нефтохимик" пристига 5 минути преди началния сигнал и мъртвешки тихият, пуст парк се оглася от песните на привържениците. 40 човека, 90 минути без прекъсване упорит звуков тормоз на буренясалите, мрачни, самотни алеи.
Мачът между отборите на "Димитровград" и "Нефтохимик" беше необичайно скучен и дори досаден за гледане към края си. След като излязоха за загрявка 10 минути преди началото на мача, домакините започнаха срещата с явното нежелание да правят опити да се противопоставят и единствената интрига от 1-вата минута беше дали Нефтохимик ще се напъне достатъчно, за да вкара гол. Гостите опитваха нещо като натиск и всяка тяхна атака носеше усещане, че всеки момент топката ще влезе във вратата, но сякаш желанието им да вкарат бързо и да приключат мача не беше достатъчно голямо. Това все пак беше по-добрият вариант за около 200 зрители, които бяха дошли да гледат мача. Вероятно без тази интрига - "Ще вкара ли "Нефтохимик" гол и кога точно ще стане това?"- публиката щеше да се разотиде в 15-тата минута на мача, когато първият есенен дъжд на първия есенен ден за 2009-та година започна да се излива от небето. Вместо това по-голямата част от публиката съсредоточи присъствието си под естествената козирка на дърветата и огромните храсти, които обсаждат трибуните на стадиона, и продължи да гледа. Срещата започна с минута мълчание в памет на загиналите предния ден българи в Охрид. Знамената на зелените фенове също бяха обърнати в знак на траур. Интересните неща, за които си заслужава да разкаже човек в този мач, не бяха много. Може би най-вълнуващ беше пропускът на Илиев в самото начало на полувремето, когато след удар на Ангелов и отбита от плонжиралия вратар топка, той на празна врата от 2 метра успя с уникален удар да насочи кълбото по начин, който прати топката в странна парабола право нагоре към небето в противоречие с всички физически закони и след падането и пред вратата стражът на домакините я изкара в ъглов удар. Мирослав Косев вкара гол малко преди края на полувремето, когато с удар от левия ъгъл на наказателното поле успя да прекара топката под плонжа на вратаря. Второто полувреме започна с няколко атаки на "Димитровград", които не донесоха нищо опасно за гостите. Контраатаките на "Нефтохимик" бяха една идея по-сериозни и качествени и при една от тях Илиев центрира остро и ниско в наказателното поле и Косев вкара втори гол от един метър между трима защитници на домакините. Така 25 минути преди края мачът свърши. До изтичане на 90-те минути "Нефтохимик" си подаваше спокойно в центъра като на загрявка, а играчите на "Димитровград" явно си мислеха за греяната ракия, която ги чака в къщи. В един момент стана толкова досадно, че точно преди да извикам "върнете ни парите", се сетих, че на стадиона се влизаше безплатно. Също така липсваше охрана и деца, които да връщат топките. Силно се надявам, че спестените от тези икономии средства са били инвестирани далновидно в почерпка за играчите на домакините, които сякаш насила бяха излезли на терена в студения есенен дъжд само и само да не развалят кефа на дошлите да поритат за удоволствие футболисти на "Нефтохимик".
Зелените играха с четирима защитници, четирима халфове и двама нападатели. Станимир Димитров и Росен Благоев бяха централните защитници, десен бек игра Трендафил Момчилов, а от ляво беше Лефтеров. Пред тях в средата на терена играха Мирослав Косев и Тодор Киселичков като вътрешни халфове, Стамен Ангелов отдясно и Митко Трендафилов отляво. Напред започнаха мача Милен Георгиев и Красимир Илиев. Надявам се, че този път имената на всички са правилно написани. Може би по-интересни биха били подробности за играта на младите в отбора. Момчилов нямаше работа цял мач на десния бек и все още нищо не може да се каже за дефанзивните му способности. Той често се включваше в атака, но така и не мога да се сетя за ситуация, в която да направи нещо интересно. Росен Благоев пак игра доста стабилно в отбрана, но явно, понатрупал малко самочувствие, направи няколко супер глупави грешки в опити да изнася топката или да подава пасове на повече от 10 метра. Така при 2-0 за "Нефтохимик" мачът приключи, а дъждът продължи да се излива над уморения от толкова неделни емоции Димитровград.
Много често в България "парк" са наричани малките градинки между жилищните сгради. В някои от градовете ни зелените площи са толкова оскъдни, че всяка полянка по-голяма от няколко квадратни метра е приемана за голямо богатство на града. В Димитровград парковете са си истински паркове. В града има три големи парка и за всеки един от тях биха били нужни часове, за да бъде обиколен и видян от всички страни. В понеделник на обяд трафикът в района на пазара е значително по-малък в сравнение с неделните задръствания. Около стадион "Миньор" в парк "Марица" е също толкова пусто и мрачно както и предния ден. Ако тръгнеш по тъмните безлюдни алеи зад стадиона, попадаш сякаш във филм със сценарий, описващ планетата след края на човечеството. Природата съвсем безразлично, с досада заличава следите на някогашното величие. Нежната трева е пробила асфалта по средата на дългите прави алеи и свежите и стръкове стърчат покрити с роса, явно дълго време необезпокоявани от някоя фешън обувка с надпис Адибас. Между дърветата се вижда смътно нещо голямо, сякаш загубен храм на древна цивилизация. Ако се промъкнеш, ще видиш, че това е изоставен плувен басейн. Не се приближих достатъчно, за да опитам да разгадая загадката дали огромното бяло куче на дъното на басейна, което се хвърли с лай към мен, просто си живее там, или изкарва прехраната си като охрана на порутеното съоръжение. След като подминеш скрития в гората басейн, излизаш на огромен площад, явно средата на парка. Грандиозното празно пространство е стряскащо с пустотата си. Огромни алеи водят към реката, която прави нещо като обиколка около парка, но така и не можеш да стигнеш до нея, без да се наложи да преминаваш през джунгла от храсталаци и блато. Вероятно между тези обрасли алеи, по които не успях да мина, се крият още много зловещи паметници на човешкото самодоказване на величие. На изхода от парка има малко издигнато мостче. От него можеш да обхванеш с поглед огромното пространство на парковия площад. Тъжното на площада всъщност не е просто неговата пустота, а по-скоро фантазията за стотици хора, на всякаква възраст, шарени и различни, които ведро пълзят наоколо, запълват мястото и му придават смисъл и живот. Духът на една от мечтите на строителите на Димитровград все още броди тук, за да носи тъга и усещане за изгубено.
От парк "Марица" започва главната пешеходна улица на Димитровград. Тук животът си върви съвсем нормално, без носталгия или някакво съжаление. Улицата е хубава и приятна. Стандартно тя започва от общината и завършва пред железопътната гара. Съвсем стандартно зад нея градът е сив, мръсен и не особено приятен, както всеки друг град в България. Няколко площада с фонтани, няколко лъскави сгради, които не се връзват с архитектурния стил на всичко наоколо. Стандартно. Шопската салата е 2,80.
Лесно можеш да намериш и другите два парка в Димитровград. Като преминеш жп релсите и повървиш 10-тина минути по главната улица, водеща към изхода за Хасково, ще стигнеш до парка с име "Пеньо Пенев". Очакванията ми за него, мисля, съвсем логично, не бяха големи. Дори голямата, чисто нова табела на входа не ми вдъхна доверие. В парка се влиза по стълби, които ти пречат да видиш от входа къде всъщност отиваш. Дори табелата с картата, поставена до стълбите, ми се стори глупава и комична. "На кого му трябва карта за някаква запустяла поляна". Следва изкачване по стълбите. Пред теб е голяма централна алея с няколко разклонения в ляво и дясно. Настилката е павирана, пейките са в същия павиран стил, здрави и интересни. Мисълта е - "Хммм, какво става?". Когато видиш първите малки мостчета над течаща вода, странните беседки, тунелите от живи растения, започваш да осъзнаваш, че си попаднал, където трябва. Едно от най-изумителните места, на които съм бил. Централната алея води нагоре по лекия баир на парка с няколко изкачвания по стълби. От двете страни има интересни градинки с растения, които сякаш просто са пораснали там, без никой да ги сади или отглежда. Цялата растителност в парка създава впечатление, че просто около храстите, тревите и дърветата в гората някой е направил парк. Нито едно растение, което да не е на място и да създава впечатление, че е донесено от някъде. В края на изкачването по централната алея е високият паметник на Пеньо Пенев. От там в ляво е невероятната каскада от езера с водни лилии и надвиснали над тях храсталаци. Всяко езерце е интересно и различно. Водата прелива във всяко едно от тях от предишното малко по-високо. Най-ужасното в тази омагьосваща атмосфера е пълната пустота. За около 45 минути в парка не видях нито един човек. По-долните езера в парка все пак се оказаха празни и с изписани в графити стени. Там алеите са отеснели от избуялата растителност. Явно финансирането за обновяване на парка не е било достатъчно за цялата му площ. А площта на парк "Пеньо Пенев" е голяма. В дясно от главната алея има големи зони с още езера и детски площадки, които са покрити с висока трева и отдавна неизползвани. Сега, когато гледам картата, разбирам, че съм видял само част от целия парк. На излизане нямаше и капка съжаление за прекараното в него време. "Все пак Димитровград си заслужава".
От другата страна на улица "Хасковска" се минава през спокоен квартал от малки 3-етажни блокчета с много пространство и зеленина между тях. Места за паркиране има много, а прозорците не гледат в терасата на някой съсед. Зад тези блокчета е паркът "Вапцаров". Може би за по-добра представа за размерите на тези паркове би трябвало да кажа, че по обща площ те са приблизително равни на площта на жилищните райони в Димитровград. На входа на парк "Вапцаров" има огромна поляна с малка, чисто нова детска площадка и огромна площ с тук-таме останала някоя друга стара и счупена люлка или въртележка от времето на Тодор Живков. Тази поляна преминава в типичната широка централна алея с няколко разклонения в ляво и дясно. Тук всичко е направено от червен камък. Детската площадка на входа е единственото по-ново нещо в парка. Колкото по-навътре в него навлизаш, толкова повече се чувстваш като откривател на следи от древна изчезнала цивилизация. Единственото нещо, което носи някакви признаци на живот навътре по алеите, е забравена празна бирена бутилка без етикети. Може да ти мине мисълта, че дори тя стои там, оставена от някого от строителите на Димитровград през 1947-ма. Алеята става все по-мрачна, а гората около нея - по-гъста. Трябва ти малко време да разбереш, че буйната растителност под малкото мостче в края на алеята някога е било весела рекичка. Между зеленината зловещо стърчи червена статуя. Трудно е да си представиш как някога тълпи от безгрижни хора са се снимали пред нея със своите фотоапарати "Смяна". Зад мостчето има поляна с още по-зловеща и обрасла отвсякъде с растителност висока сграда. Мога и да кажа, че тръпките, които ме побиха, бяха заради студения мрачен ден. Така и не стигнах до сградата. Ако по обратния път решиш да минеш по отбивката в дясно, след няколко метра между дърветата ще забележиш очертанията на някаква странно-страшна, голяма и абсурдна шарена конструкция. Сякаш си попаднал на друга планета. Явно, че това са люлки, но размерите и формата им са толкова нечовешки, че първата мисъл, която ти идва, е, че на тях вероятно са си играли скрити в гората някакви огромни извънземни, тайни посетители от Космоса. По обратния път към цивилизацията гледах само напред по широката, покрита с есенни листа централна алея. Вероятно ако разровиш падналата шума и разтвориш гъстия храсталак покрай нея, ще можеш да видиш още някое парче от онова време от преди 60 години. Ще намериш още някое забравено отдавна, заровено под пластовете на годините парче от пъзела, който са се опитвали да сглобят строителите доброволци. Пъзелът, който е трябвало да вдигне от нищото град на мечтите.
Пътека
Тъжен залез кърви над гората като прясна отворена рана. С тъжен ромон звъни на житата светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява, плаче вятърът - сбогом навеки! Свечерява сега, свечерява над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има, всяка бърза и търси човека... И аз имах пътека любима, и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! - Извървяна е тя, извървяна... Какво с мене ще стане, не зная, но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих, дори погледа кротък на мама. Имах всичко... и всичко загубих - няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е, нищо в нашите дни не е вечно! И най-милото ще отмилее, и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама, всяка нежност крий удари груби. - Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява, никой извор во век не извира. Туй, което цъфти - прецъфтява, туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама, всяка радост е бременна с мъка. Нека никога срещи да няма, за да няма след тях и разлъка.
...Догорелия ден над гората нека само кърви като рана... Нека тъжно звъни на житата светозарната сребърна пяна...
Пеньо Пенев
Гара Михайлово Улиците на Димитровград Стадион "Миньор" Парк "Марица" Центърът на Димитродград Парк "Пеньо Пенев" Парк "Вапцаров" ----------------------------------------------------------------------